Постинг
10.07.2014 13:44 -
TheEconomst:"The rich, the poor and Bulgaria"
Автор: denijane
Категория: Други
Прочетен: 1293 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.07.2014 13:50
Прочетен: 1293 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 10.07.2014 13:50
Една страхотна статистика на Економист с очевидни изводи за българската народопсихология.
Comparing countries, The rich, the poor and Bulgaria И добре ни е хванала статистиката. Но проблемът не е в бедността, а в сбъркания ни чип. През тези 45+20 години, са успели да ни отделят от истинската ни същност и да ни вкарат в някаква пропагандна версия на човешко съзнание. В която хубавите неща се случват на хубавите хора, и е достатъчно да изчакаш, за да отмине нещастието. Или ако не ти се чака, да емигрираш.
Но истината е, че и на хубавите хора се случват гадости, и нормалните хубави хора, в такива моменти се хващат и със собствени и/или дружни усилия се изкарват от тинята. А не чакат неволята или поредния Съюз да ги изкара от тях. Ние сме народ от борци, винаги сме били, винаги ще бъдем. Жалко и тъжно е, че са успели да ни втълпят, че вместо лъвове сме газели, и трябва да си пасем щастливо и да чакаме да ни изядат. Или да емигрираме.
А всъщност емигрирането е най-лошото нещо, което можем да направим. Да, може и да е щастливо, достатъчно сме опустошени отвътре, за да видим в бягството нужната глъдка въздух и да се почувстваме хора, за пръв път от много време. Но емигрирането рядко е щастливо в дългосрочен план. Защото можем да тръгнем сами, или със най-близките си - мъж, жена, деца. Но обикновено винаги оставяме много хора, които са ни близки и скъпи, и продължаваме живота си без тях. Да, има скайп, има и самолети. Но нищо не може да се сравни с личния контакт, със споделянето на мъките и радостите, с това да седнете на една маса и да се смеете и да се жалвате заедно. Мога да напиша книга за емигрантството, и вероятно бих, защото вече съм събрала наблюдения и върху бягащите и върху оставащите, и то върху различни народи. И имам един болезнен извод - емигранството е бич за всички. Освен за държавата, която капитализира евтиния труд, разбира се. Но говорим за разделени семейства, за деца и възрастни живеещи сами, за цяла социална прослойка търтеи (не го казвам с лошо) - хора, които живеят основно от емигрантските пари, с обещанието пред другите и пред себе си, че някой ден ще им писне и просто ще отидат "там", където всичко е по-добро. И междувременно не правят нищо съществено с живота си. Това оставя огромна рана в обществото. Това си е цял един нов светоглед, който те разкъсва на две между тук и там и резултатът е, че не се чувстваш щастлив никъде. А самите емигранти, дори да нямат финансов проблем, имат цивилизационен. Хора, които не са на мястото си, които се изолират от другите, за да запазят идентичността си и общуват предимно със сънародниците си изгнаници, но когато се съберат няма за какво да си говорят. Защото това което ги свързва е далеч, а новата страна е твърде чужда. Единствените щастливи емигранти, са тези които не се изолират, а се оставят да бъдат асимилирани. Но тези хора са вече други хора. И България в крайна сметка губи и тях, и децата им, и гените им, и мемите им. Губи ги изцяло. Т.е. говорим за ситуация, в която всички са губещи - и бягащите и оставащите. Дори привидно това да носи щастие в краткосрочен план, в дългосрочен, носи бездна. Бездната на прекъсването на миналото и на всички връзки с него.
Но всъщнсот огромен процент от българите са прекъснали връзките си с миналото още докато са в България. Можем да си мислим много неща за себе си, и за народа си, но истината е, че до преди 60 години сме живеели предимно на село. Сега живеем в бетонни градове и мечтаем за селски и еко-туризъм. Имали сме по 5-10 деца на семейство, сега имаме по 1 и се убеждаваме, че ни стига. Поддържали сме тесни връзки със семейството, също като всички средиземноморски народи, а сега се стремим да бъдем студени северни роботи с изкуствено любезни отношения. Живеем в постоянно отрицание на себе си и на това какво всъщност искаме от живота. Което ни носи дълбоко неизразимо нещастие, пропиващо се във всичко което правим.
Ние сме изключително духовна нация. Неслучайно св. Иван Рилски се е родил тук, неслучайно Ванга и Дънов са толкова почитани и проклинати. Неслучайно врачките продължават да са толкова популярни. Имаме нужда от духовното, а то ни бе отнето. Първо от онези 45 години, сега от тези 20. Систематично бяха унищожавани всякакви ценности, всякакво уважение към живота като такъв и разбиране на неговата същност. В резултат на което, българите са нещастни. Не защото обективно са нещастни, а защото това се очаква от тях и не знаят друг модел на възприятие на света. Преувеличаването на нещастието и криенето на щастието (дори и от себе си) е толкова дълбоко залегнало в народопсихологията, че го правим на автомат и го смятаме за напълно естествено. Суеверни сме, правим ритуали без да ги разбираме, а не ги разбираме, защото духовната ни традиция е прекъсната и забравена. Само че суеверието не носи щастие, а само страх. И статистиката го показва.
Нещастни сме. Защо? Някой може ли да ми обясни защо сме нещастни? Защото кварталът ни е грозен, защото семейството ни е смахнато, защото работата ни е скучна и нископлатена? Ами че то това обективно важи за всяка част на света. Обективно, винаги във всяка част на живота ни има дефекти които да ни дразнят. Субективно е въпрос на избор и ценности да предпочетем да бъдем щастливи, да търсим красивото и да го създаваме, да намерим време да правим нещата, които ни вдъхновяват, вместо тези които ни отвращават. И да се радваме на дните, които са ни останали, защото те винаги са крайно недостатъчни.
И тук отиваме в последната причина, свързана с другите две. И това е,че ние сме дълбоко убедени, че това което ни се случва е погрешно, несправедливо и ужасно неестествено. Като се започне от срива на жизнения стандарт през 90те, през изпращането на близки хора в чужбина, до пълния погром на държавността и липсата на достъп до елементарни услуги, характерни за развитите държави. Дълбоко убедени сме, че това е несправедливо и истината е, че то е така, несправедливо е. Но понеже са ни отнели изконните български ценности и светоглед, забравяме, че всъщност това е нормалното, животът е несправедлив и ако искаш нещо от него, трябва да се хванеш и да си го изкопчиш с труд, пот, кръв и вътрешности, предимно твои, но ако се стигне до война и чужди. Просто ние сме отделени насилствено от това което сме и винаги сме били. А именно южен народ, с гореща кръв и войнска чест, с дълбока привързаност към семейството и ценностите и с изключителна воля за живот и разбиране на самия живот като постоянна битка. И са ни свели до беззъби лъвове молещи се да доживеят до пенсия и просещи подаяния от "съюзниците".
А ние не сме такива. И нашето самоналожено нещастие не ни помага. Пречи ни да излезем от дупката и да създадем ред и хармония. Или поне да живеем опитвайки се. Това е като да строиш къща. Всеки ден ставаш, започваш да се трудиш, създаваш нещо, част от нея. Не е готово, не е идеално, може да се наложи да го преработиш по-късно, но се опитваш. И когато си легнеш вечер, си доволен, че си създавал ред, там където преди това го е нямало. Че си създавал нещо. Докато не приемем това отношение към живота, а именно, че животът е хаос, в който ние всеки ден създаваме малко ред и хармония на пук на стихиите и всички проблеми, ред няма да има. Защото животът не е като по филмите. Не следва сценарий, не е подреден и чистичък, страданието в началото не води до щастлив край. Напротив, гадости се случват и то постоянно. Краят не зависи от нас, нито голяма част от превратностите. Но това, което зависи от нас е всеки ден, във всяко свое дело, да въдворяваме ред и хармония там където я е нямало. И каквото и да се случва, трябва да запомним едно. Хаосът е естественото състояние на природата. Увеличаването на ентропията, т.е. намаляването на реда, е основният й закон. За Вселената няма щастлив край. Така че няма причини да й се сърдим, че не ни прави щастливи. Но можем сами да се направим, в рамките на възможното в момента. Именно затова, бедните народи са щастливи. Не защото са бедни, а защото не очакват от живота повече, отколкото той може да им поднесе. И се радват на малкото, което имат, когато го получат. И се борят за повече, и са доволни от битката. Защото знаят, че силите са неравни и всичко което постигнат е постижение. Кой ни е казал, че силите са равни и че са в наша полза, не знам. Но ни е излъгал, и ни е вкарал в класическо състояние на невъзможни очаквания. Силите не са равни и никога няма да бъдат. Но упоритостта и вдъхновението могат да правят чудеса. Понякога. Ние си избираме дали да бъдем лъвове или газели.
Comparing countries, The rich, the poor and Bulgaria И добре ни е хванала статистиката. Но проблемът не е в бедността, а в сбъркания ни чип. През тези 45+20 години, са успели да ни отделят от истинската ни същност и да ни вкарат в някаква пропагандна версия на човешко съзнание. В която хубавите неща се случват на хубавите хора, и е достатъчно да изчакаш, за да отмине нещастието. Или ако не ти се чака, да емигрираш.
Но истината е, че и на хубавите хора се случват гадости, и нормалните хубави хора, в такива моменти се хващат и със собствени и/или дружни усилия се изкарват от тинята. А не чакат неволята или поредния Съюз да ги изкара от тях. Ние сме народ от борци, винаги сме били, винаги ще бъдем. Жалко и тъжно е, че са успели да ни втълпят, че вместо лъвове сме газели, и трябва да си пасем щастливо и да чакаме да ни изядат. Или да емигрираме.
А всъщност емигрирането е най-лошото нещо, което можем да направим. Да, може и да е щастливо, достатъчно сме опустошени отвътре, за да видим в бягството нужната глъдка въздух и да се почувстваме хора, за пръв път от много време. Но емигрирането рядко е щастливо в дългосрочен план. Защото можем да тръгнем сами, или със най-близките си - мъж, жена, деца. Но обикновено винаги оставяме много хора, които са ни близки и скъпи, и продължаваме живота си без тях. Да, има скайп, има и самолети. Но нищо не може да се сравни с личния контакт, със споделянето на мъките и радостите, с това да седнете на една маса и да се смеете и да се жалвате заедно. Мога да напиша книга за емигрантството, и вероятно бих, защото вече съм събрала наблюдения и върху бягащите и върху оставащите, и то върху различни народи. И имам един болезнен извод - емигранството е бич за всички. Освен за държавата, която капитализира евтиния труд, разбира се. Но говорим за разделени семейства, за деца и възрастни живеещи сами, за цяла социална прослойка търтеи (не го казвам с лошо) - хора, които живеят основно от емигрантските пари, с обещанието пред другите и пред себе си, че някой ден ще им писне и просто ще отидат "там", където всичко е по-добро. И междувременно не правят нищо съществено с живота си. Това оставя огромна рана в обществото. Това си е цял един нов светоглед, който те разкъсва на две между тук и там и резултатът е, че не се чувстваш щастлив никъде. А самите емигранти, дори да нямат финансов проблем, имат цивилизационен. Хора, които не са на мястото си, които се изолират от другите, за да запазят идентичността си и общуват предимно със сънародниците си изгнаници, но когато се съберат няма за какво да си говорят. Защото това което ги свързва е далеч, а новата страна е твърде чужда. Единствените щастливи емигранти, са тези които не се изолират, а се оставят да бъдат асимилирани. Но тези хора са вече други хора. И България в крайна сметка губи и тях, и децата им, и гените им, и мемите им. Губи ги изцяло. Т.е. говорим за ситуация, в която всички са губещи - и бягащите и оставащите. Дори привидно това да носи щастие в краткосрочен план, в дългосрочен, носи бездна. Бездната на прекъсването на миналото и на всички връзки с него.
Но всъщнсот огромен процент от българите са прекъснали връзките си с миналото още докато са в България. Можем да си мислим много неща за себе си, и за народа си, но истината е, че до преди 60 години сме живеели предимно на село. Сега живеем в бетонни градове и мечтаем за селски и еко-туризъм. Имали сме по 5-10 деца на семейство, сега имаме по 1 и се убеждаваме, че ни стига. Поддържали сме тесни връзки със семейството, също като всички средиземноморски народи, а сега се стремим да бъдем студени северни роботи с изкуствено любезни отношения. Живеем в постоянно отрицание на себе си и на това какво всъщност искаме от живота. Което ни носи дълбоко неизразимо нещастие, пропиващо се във всичко което правим.
Ние сме изключително духовна нация. Неслучайно св. Иван Рилски се е родил тук, неслучайно Ванга и Дънов са толкова почитани и проклинати. Неслучайно врачките продължават да са толкова популярни. Имаме нужда от духовното, а то ни бе отнето. Първо от онези 45 години, сега от тези 20. Систематично бяха унищожавани всякакви ценности, всякакво уважение към живота като такъв и разбиране на неговата същност. В резултат на което, българите са нещастни. Не защото обективно са нещастни, а защото това се очаква от тях и не знаят друг модел на възприятие на света. Преувеличаването на нещастието и криенето на щастието (дори и от себе си) е толкова дълбоко залегнало в народопсихологията, че го правим на автомат и го смятаме за напълно естествено. Суеверни сме, правим ритуали без да ги разбираме, а не ги разбираме, защото духовната ни традиция е прекъсната и забравена. Само че суеверието не носи щастие, а само страх. И статистиката го показва.
Нещастни сме. Защо? Някой може ли да ми обясни защо сме нещастни? Защото кварталът ни е грозен, защото семейството ни е смахнато, защото работата ни е скучна и нископлатена? Ами че то това обективно важи за всяка част на света. Обективно, винаги във всяка част на живота ни има дефекти които да ни дразнят. Субективно е въпрос на избор и ценности да предпочетем да бъдем щастливи, да търсим красивото и да го създаваме, да намерим време да правим нещата, които ни вдъхновяват, вместо тези които ни отвращават. И да се радваме на дните, които са ни останали, защото те винаги са крайно недостатъчни.
И тук отиваме в последната причина, свързана с другите две. И това е,че ние сме дълбоко убедени, че това което ни се случва е погрешно, несправедливо и ужасно неестествено. Като се започне от срива на жизнения стандарт през 90те, през изпращането на близки хора в чужбина, до пълния погром на държавността и липсата на достъп до елементарни услуги, характерни за развитите държави. Дълбоко убедени сме, че това е несправедливо и истината е, че то е така, несправедливо е. Но понеже са ни отнели изконните български ценности и светоглед, забравяме, че всъщност това е нормалното, животът е несправедлив и ако искаш нещо от него, трябва да се хванеш и да си го изкопчиш с труд, пот, кръв и вътрешности, предимно твои, но ако се стигне до война и чужди. Просто ние сме отделени насилствено от това което сме и винаги сме били. А именно южен народ, с гореща кръв и войнска чест, с дълбока привързаност към семейството и ценностите и с изключителна воля за живот и разбиране на самия живот като постоянна битка. И са ни свели до беззъби лъвове молещи се да доживеят до пенсия и просещи подаяния от "съюзниците".
А ние не сме такива. И нашето самоналожено нещастие не ни помага. Пречи ни да излезем от дупката и да създадем ред и хармония. Или поне да живеем опитвайки се. Това е като да строиш къща. Всеки ден ставаш, започваш да се трудиш, създаваш нещо, част от нея. Не е готово, не е идеално, може да се наложи да го преработиш по-късно, но се опитваш. И когато си легнеш вечер, си доволен, че си създавал ред, там където преди това го е нямало. Че си създавал нещо. Докато не приемем това отношение към живота, а именно, че животът е хаос, в който ние всеки ден създаваме малко ред и хармония на пук на стихиите и всички проблеми, ред няма да има. Защото животът не е като по филмите. Не следва сценарий, не е подреден и чистичък, страданието в началото не води до щастлив край. Напротив, гадости се случват и то постоянно. Краят не зависи от нас, нито голяма част от превратностите. Но това, което зависи от нас е всеки ден, във всяко свое дело, да въдворяваме ред и хармония там където я е нямало. И каквото и да се случва, трябва да запомним едно. Хаосът е естественото състояние на природата. Увеличаването на ентропията, т.е. намаляването на реда, е основният й закон. За Вселената няма щастлив край. Така че няма причини да й се сърдим, че не ни прави щастливи. Но можем сами да се направим, в рамките на възможното в момента. Именно затова, бедните народи са щастливи. Не защото са бедни, а защото не очакват от живота повече, отколкото той може да им поднесе. И се радват на малкото, което имат, когато го получат. И се борят за повече, и са доволни от битката. Защото знаят, че силите са неравни и всичко което постигнат е постижение. Кой ни е казал, че силите са равни и че са в наша полза, не знам. Но ни е излъгал, и ни е вкарал в класическо състояние на невъзможни очаквания. Силите не са равни и никога няма да бъдат. Но упоритостта и вдъхновението могат да правят чудеса. Понякога. Ние си избираме дали да бъдем лъвове или газели.
Боен марш на Четвърти Плевенски пехотен ...
© Шестият пакет се натъква на обструкции
© Антитоталитарно
© Шестият пакет се натъква на обструкции
© Антитоталитарно
ПОТРЕСАВАЩО - ПРЕДКОЛЕДНИ ХАКЕРИ
Писна ми от лъжливи работодатели!!! До к...
Те искаха да спечелят съчувствие, като ж...
Писна ми от лъжливи работодатели!!! До к...
Те искаха да спечелят съчувствие, като ж...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари