Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.07.2014 13:44 - TheEconomst:"The rich, the poor and Bulgaria"
Автор: denijane Категория: Други   
Прочетен: 1293 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 10.07.2014 13:50

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Една страхотна статистика на Економист с очевидни изводи за българската народопсихология.
Comparing countries, The rich, the poor and Bulgaria И добре ни е хванала статистиката. Но проблемът не е в бедността, а в сбъркания ни чип. През тези 45+20 години, са успели да ни отделят от истинската ни същност и да ни вкарат в някаква пропагандна версия на човешко съзнание. В която хубавите неща се случват на хубавите хора, и е достатъчно да изчакаш, за да отмине нещастието. Или ако не ти се чака, да емигрираш.

Но истината е, че и на хубавите хора се случват гадости, и нормалните хубави хора, в такива моменти се хващат и със собствени и/или дружни усилия се изкарват от тинята. А не чакат неволята или поредния Съюз да ги изкара от тях. Ние сме народ от борци, винаги сме били, винаги ще бъдем. Жалко и тъжно е, че са успели да ни втълпят, че вместо лъвове сме газели, и трябва да си пасем щастливо и да чакаме да ни изядат. Или да емигрираме.

А всъщност емигрирането е най-лошото нещо, което можем да направим. Да, може и да е щастливо, достатъчно сме опустошени отвътре, за да видим в бягството нужната глъдка въздух и да се почувстваме хора, за пръв път от много време. Но емигрирането рядко е щастливо в дългосрочен план. Защото можем да тръгнем сами, или със най-близките си - мъж, жена, деца. Но обикновено винаги оставяме много хора, които са ни близки и скъпи, и продължаваме живота си без тях. Да, има скайп, има и самолети. Но нищо не може да се сравни с личния контакт, със споделянето на мъките и радостите, с това да седнете на една маса и да се смеете и да се жалвате заедно. Мога да напиша книга за емигрантството, и вероятно бих, защото вече съм събрала наблюдения и върху бягащите и върху оставащите, и то върху различни народи. И имам един болезнен извод - емигранството е бич за всички. Освен за държавата, която капитализира евтиния труд, разбира се. Но говорим за разделени семейства, за деца и възрастни живеещи сами, за цяла социална прослойка търтеи (не го казвам с лошо) - хора, които живеят основно от емигрантските пари, с обещанието пред другите и пред себе си, че някой ден ще им писне и просто ще отидат "там", където всичко е по-добро. И междувременно не правят нищо съществено с живота си. Това оставя огромна рана в обществото. Това си е цял един нов светоглед, който те разкъсва на две между тук и там и резултатът е, че не се чувстваш щастлив никъде. А самите емигранти, дори да нямат финансов проблем, имат цивилизационен. Хора, които не са на мястото си, които се изолират от другите, за да запазят идентичността си и общуват предимно със сънародниците си изгнаници, но когато се съберат няма за какво да си говорят. Защото това което ги свързва е далеч, а новата страна е твърде чужда. Единствените щастливи емигранти, са тези които не се изолират, а се оставят да бъдат асимилирани. Но тези хора са вече други хора. И България в крайна сметка губи и тях, и децата им, и гените им, и мемите им. Губи ги изцяло. Т.е. говорим за ситуация, в която всички са губещи - и бягащите и оставащите. Дори привидно това да носи щастие в краткосрочен план, в дългосрочен, носи бездна. Бездната на прекъсването на миналото и на всички връзки с него.

Но всъщнсот огромен процент от българите са прекъснали връзките си с миналото още докато са в България. Можем да си мислим много неща за себе си, и за народа си, но истината е, че до преди 60 години сме живеели предимно на село. Сега живеем в бетонни градове и мечтаем за селски и еко-туризъм. Имали сме по 5-10 деца на семейство, сега имаме по 1 и се убеждаваме, че ни стига. Поддържали сме тесни връзки със семейството, също като всички средиземноморски народи, а сега се стремим да бъдем студени северни роботи с изкуствено любезни отношения. Живеем в постоянно отрицание на себе си и на това какво всъщност искаме от живота.  Което ни носи дълбоко неизразимо нещастие, пропиващо се във всичко което правим.

Ние сме изключително духовна нация. Неслучайно св. Иван Рилски се е родил тук, неслучайно Ванга и Дънов са толкова почитани и проклинати. Неслучайно врачките продължават да са толкова популярни. Имаме нужда от духовното, а то ни бе отнето. Първо от онези 45 години, сега от тези 20. Систематично бяха унищожавани всякакви ценности, всякакво уважение към живота като такъв и разбиране на неговата същност. В резултат на което, българите са нещастни. Не защото обективно са нещастни, а защото това се очаква от тях и не знаят друг модел на възприятие на света. Преувеличаването на нещастието и криенето на щастието (дори и от себе си) е толкова дълбоко залегнало в народопсихологията, че го правим на автомат и го смятаме за напълно естествено. Суеверни сме, правим ритуали без да ги разбираме, а не ги разбираме, защото духовната ни традиция е прекъсната и забравена. Само че суеверието не носи щастие, а само страх. И статистиката го показва.

Нещастни сме. Защо? Някой може ли да ми обясни защо сме нещастни? Защото кварталът ни е грозен, защото семейството ни е смахнато, защото работата ни е скучна и нископлатена? Ами че то това обективно важи за всяка част на света. Обективно, винаги във всяка част на живота ни има дефекти които да ни дразнят. Субективно е въпрос на избор и ценности да предпочетем да бъдем щастливи, да търсим красивото и да го създаваме, да намерим време да правим нещата, които ни вдъхновяват, вместо тези които ни отвращават. И да се радваме на дните, които са ни останали, защото те винаги са крайно недостатъчни.

И тук отиваме в последната причина, свързана с другите две. И това е,че ние сме дълбоко убедени, че това което ни се случва е погрешно, несправедливо и ужасно неестествено. Като се започне от срива на жизнения стандарт през 90те, през изпращането на близки хора в чужбина, до пълния погром на държавността и липсата на достъп до елементарни услуги, характерни за развитите държави. Дълбоко убедени сме, че това е несправедливо и истината е, че то е така, несправедливо е. Но понеже са ни отнели изконните български ценности и светоглед, забравяме, че всъщност това е нормалното, животът е несправедлив и ако искаш нещо от него, трябва да се хванеш и да си го изкопчиш с труд, пот, кръв и вътрешности, предимно твои, но ако се стигне до война и чужди. Просто ние сме отделени насилствено от това което сме и винаги сме били. А именно южен народ, с гореща кръв и войнска чест, с дълбока привързаност към семейството и ценностите и с изключителна воля за живот и разбиране на самия живот като постоянна битка. И са ни свели до беззъби лъвове молещи се да доживеят до пенсия и просещи подаяния от "съюзниците".


А ние не сме такива. И нашето самоналожено нещастие не ни помага. Пречи ни да излезем от дупката и да създадем ред и хармония. Или поне да живеем опитвайки се. Това е като да строиш къща. Всеки ден ставаш, започваш да се трудиш, създаваш нещо, част от нея. Не е готово, не е идеално, може да се наложи да го преработиш по-късно, но се опитваш. И когато си легнеш вечер, си доволен, че си създавал ред, там където преди това го е нямало. Че си създавал нещо.  Докато не приемем това отношение към живота, а именно, че животът е хаос, в който ние всеки ден създаваме малко ред и хармония на пук на стихиите и всички проблеми, ред няма да има. Защото животът не е като по филмите. Не следва сценарий, не е подреден и чистичък, страданието в началото не води до щастлив край. Напротив, гадости се случват и то постоянно. Краят не зависи от нас, нито голяма част от превратностите. Но това, което зависи от нас е всеки ден, във всяко свое дело, да въдворяваме ред и хармония там където я е нямало. И каквото и да се случва, трябва да запомним едно. Хаосът е естественото състояние на природата. Увеличаването на ентропията, т.е. намаляването на реда, е основният й закон. За Вселената няма щастлив край. Така че няма причини да й се сърдим, че не ни прави щастливи. Но можем сами да се направим, в рамките на възможното в момента. Именно затова, бедните народи са щастливи. Не защото са бедни, а защото не очакват от живота повече, отколкото той може да им поднесе. И се радват на малкото, което имат, когато го получат. И се борят за повече, и са доволни от битката. Защото знаят, че силите са неравни и всичко което постигнат е постижение. Кой ни е казал, че силите са равни и че са в наша полза, не знам. Но ни е излъгал, и ни е вкарал  в класическо състояние на невъзможни очаквания. Силите не са равни и никога няма да бъдат. Но упоритостта и вдъхновението могат да правят чудеса. Понякога. Ние си избираме дали да бъдем лъвове или газели.



Гласувай:
4



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: denijane
Категория: Други
Прочетен: 326386
Постинги: 104
Коментари: 303
Гласове: 377
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031