Годината, макар че я посрещнахме със заря и танци, скоро започна и с шамарите. Дали е на късмет в началото на китайската нова година на коня, бременна кобила с каруца да ти потроши колата? Ако счупеното носи щастие, дано да е на късмет. Но междувременно, неочакваните разходи са силно казано щастливи, предвид това че нито гражданската отговорност, нито гаранционният фонд покриват щетите, въпреки че въпросната каруца си има регистрационен номер. Но това са бели кахъри. Важното е, че се отървахме с уплах, а кобилката изглеждаше здрава. За разлика от стъклото и калника ми.
Но да се върна на неразумните юроде. Наскоро ми се наложи да набера пари за лечението на бездомно куче, което беше осакатено от побъркана домашна каракачанка. За моя изненада, освен традиционните обиди, обвинения и като цяло отрицателни емоции насочени срещу моята скромна персона, няколко човека откликнаха и помогнаха финансово. Тук ще споделя някои мои изводи, свързани с тази кампания. Както и с бебето на Хюррем от "Великолепният век" , което провокира и заглавието. 
Забележка: Обобщения тип "българите" звучат малко глупаво, защото видях и двете страни на българите, но ще изредя мислите си в горе-долу хронологичен ред.

1. Българите реагират много повече на отрицателни стимули, отколкото на положителни.
Това че си взел едно куче от улицата, че си го закарал на лекар, че си загубил дни в мотане по лекари, и че си си извадил от джоба непосилни за теб самия суми, възможни единствено благодарение на феномена "кредитна карта", няма никакво значение. Не е важно какво ДОБРО си направил, важно е какво НЕ СИ направил. Дори и то да няма никакво отношение към случая. И когато молиш за помощ, си длъжен, да молиш по корем, и да си посипеш главата с пепел, задето нямаш възможността да помогнеш повече. Е, това не направих, но бях втрещена от емоционалният бълбоч, който заля мен и близките ми, всеки от които всъщност направи много за въпросното куче.
/Кучето и съдбата й всъщност са само метафора, макар историята й да е съвсем истинска./

2.  Българите явно си мислят, че само те зле, че тяхната история е най-тъжната и драматичната и всички останали са много по-добре от тях. Затова и когато става дума за дарения, това е задължение на някой друг.
Особено ми хареса "ще направите всичко възможно, за да я спасите", съчетано с обиди и обвинения. Истината разбира се беше, че ние направихме и правим всичко възможно, идеята беше с обща помощ, да ни станат възможни повече неща. Тъжното за мен лично беше, че предположението беше, че ние можем, ние сме финансово добре и ние ще се справим.
Реално, много малко хора в България са наистина богати. Малко повече, но все така малко, минават за средна класа. Всички останали сме мизерници. Кой е малко по-добре, кой малко по-зле, но мизерията е повсеместна! Да натрапваш на някой, който не познаваш, собствените си представи за това как другите са добре, а само ти си зле е грозно. Грозно е, защото по този начин насилваш другият човек или да се унижи публично, разказвайки ти колко точно е зле, или да замълчи и да излезе гузен. Демек, няма полезен ход. 

3. Българите обичат да помагат, но с акъл.
За тях да дадеш съвет, явно е изключително голямо благоволение, независимо дали този съвет е реално полезен, дали поне си се опитал да окажеш морална подкрепа, или да поразпиташ, за да помогнеш, дали си си направил какъвто и да е труд. Или просто си изтърсил първото, което ти е дошло на акъла и си продължил нататък, очаквайки да ти целуват ръка за информацията.

За мен въпросните 3 извода бяха доста тъжни, защото показват изключително нечестни взаимоотношения, които от една страна показват само презрение към ближния, от друга - очакват уважение, симпатия и благодарност на среща. И мисля, че те са показателни за сивата действителност, в която живеем, в която хората рядко се усмихват, а още по-рядко показват съпричастност или милост към другите хора.
И основното грешно предположение е, че другият живее добре и трябва да бъде наказан. А всъщност много малко от нас живеят наистина добре. Повечето просто се правим, защото ни е срам от лишенията, на които се подлагаме. Живеем за пред хората, харчим повече отколкото имаме, стремим се да покажем някакъв вид стандарт, който просто нямаме. Само заради хората. А хората живеят в точно същата мизерия като нас, с евентуалната разлика, че докато едните се лишават от парно, за да ядат, другите се лишават от качествена храна, за да им е топло. Живеем виртуален живот в името на другите, поради който и бързите кредити са толкова популярни. А резултатите са покъртителни. И всичко това, вместо просто да си признаем, че нямаме, и да осъзнаем, че бедността не е порок. Понякога времената са добри, понякога - не. Това което хората могат да направят е, да работят заедно за по-добро бъдеще и да показват симпатия един към друг.  Така се гради по-добър свят.

Това беше черната статистика. Но има и бяла.
4. Българите помагат! 
Съвсем неочаквано за мен, но получих дарения за кученцето. От хора, които помогнаха тихо, с лични съобщения, без да се бият в гърдите. Получих дарения от хора, които не познавам и които не ме познават. Даже един човек плати направо в клиниката част от операцията, съвсем без да има взимане-даване с мен.
Това тихо, но осезаемо човешко отношение, е това което за мен лично е българщина.  И не защото в случая е в мой интерес, а защото така се правят добрини. Тихо, с желание, с добри намерения. Тъжно е, че тези добрини не се срещат по-често, но е изключително обнадеждаващо, че все още изобщо се срещат. Че на пук на всеобщата мизерия, някои хора отделят от залъка си, за да помогнат. Благодаря сърдечно на всеки, който допринесе за каузата ни! Благодарение на тези хора, кученцето получи шанс за лечение и в момента се бори.

5. Ако не поискаш помощ, никога няма да я получиш.
Този извод беше лично за мен. Рядко искам помощ, и съответно много рядко я получавам. И губя ужасно много време, в правене на неща, които иначе могат да станат по-бързо и безболезнено. И това, само за да докажа, че аз мога.
Наскоро чух следната идея (за мениджъри, по принцип) - трябва да се наказват не хората, които се провалят, а хората, които не искат помощ, когато им е нужна, и не оказват помощ, когато им я поискат. Ако не бях се обърнала към хората, рискувайки да ме охулят, както и направиха, нямаше да срещна и тези светли души, които имат желание да помогнат. И най-важното, самата аз нямаше да успея да помогна на кученцето. А на мястото на кучето, можеше да е дете, можеше да е всеки, който съдбата тресне пред входната ми врата.

Защо споделям всичко това? Защото мисля, че смисълът на съществуването ни на земята е да се учим на някакви неща. Всяка случка, всяко преживяване, носи някакво послание в себе си. Това бяха посланията, които успях да осъзная. Че българите имаме много стаен гняв към ближния, но също така, имаме и много любов, която имаме нужда да излеем върху някой. И от нас зависи, кое ще видим, кое ще окуражаваме и кое ще разпространяваме.

В този ред на мисли, българите не сме дали някакви велики учени на света (въпреки че имаме големи имена, макар и неизвестни на масата). Нямаме и някакви велики индустриалци и постижения в материалното, не сме имали колонии, с които да изпием кръвта на поредния беззащитен народ. Нямаме и корпорации, с които да продължаваме да я пием, под друга форма.

Това което сме дали и даваме, досега винаги е било просвета и изкуство.Започвайки от музиката и танца на Дионис и Орфей и прекрасните съкровища изработени в тяхна чест, минавайки през азбуката и правото на богослужениея на собствения език защитено блестящо от делото на Кирил и Методи, през богомилите, отрекли материалното, през Възраждането, видяно за първи път в Боянската църква, след това великите поети и писатели след Освобождението (робството за съжаление ни е лишило от ролята ни на световната сцена за дълго време) - Ботев, Вазов, Кравелов, и после стигнем до Дебелянов, Въпцаров, Смирненски, и до днешните времена, на велики певци - Райна Кабаиванска, Стефка Съботинова, Николай Гяуров, Гена Димитрова. Не мога да изредя всички, още повече че изкуството ми е слаба страна. Но тези хора са признати на световната сцена, те са част от нашето наследство. Има и художници - като напраимер Васил Димитров Майстора, има и склуптори, имаме толкова много имена, с които заслужаваме да се гордеем. Имаме и Дънов и Ванга, оставили светла диря в световната духовност.
Имаме и Рилският манастир. Наскоро ходих там и се зачетох в информацията. Ами че той е бил огромно книжовно средище, пазещо културата в най-мрачните времена. Там се съхраняват стари и важни ръкописи (или поне би трябвало да са там), Иван Рилски е бил на практика български светец и чудотворец, който може да се сравнява с някои от великите индийски светци. Той все още се почита и познава навсякъде в православния свят.

Защо пиша всичко това? Защото преди малко в коментари под статия за въпросната Хюррем, прочетох твърдението "турците поне имат Великолепния си век, с който да се гордеят, ние какво имаме да се гордеем в по-новата си история". Е, това просто не е вярно! Имаме ужасно много, с което да се гордеем във всяка част на историята си! Дори и в най-тъмните! Да, не сме дали на света Бил Гейтс, нито Стив Джобс, нито войната с патентите, осакатяваща световната иновация, живеем си бедно и доста далеч от европейския стандарт. Но сме давали и продължаваме да даваме с пълни шепи култура на света. Даваме му най-важното, духовната храна, заради която съществуваме като вид. Защото не съществуваме, за да пазаруваме, съществуваме за да се развиваме, за да научаваме все повече за света и за себе си и да се отделяме от животинското и да търсим небесното. И много ме боли, когато мизерията ни кара да оскотяваме и се връщаме назад в еволюцията си, вместо да вързим все напред.

И за да се върна на благотворителността - да правиш добро не е задължително финансово обременяващо. Но задължително е свързано с даване на нещо, което ти е скъпо. В противен случай не е никаква благотворителност. Можеш да дадеш пари, можеш да дадеш и добра дума, или да окажеш, чисто физическа помощ. Но само с приказки не става. Нито с чакане на другия, защото той може повече, има повече, и така или иначе има повече желание и време да го направи. Той може и да има всичките тези неща, може и да ги няма, но да ги намира. Но това какво другият прави, не води до нищо добро за теб самия. Не те прави по-добър човек. Не те прави по-щастлив, защото си забравил себе си и си помогнал на някое друго живо същество. Не ти дава нищо на теб самия. А хората обичаме да даваме. Не "българите", а "човешките същества". Кооперативното поведение ни е заложено в мозъка. Когато правим нещо добро, когато даряваме нещо от себе си, това ни кара да се чувстваме добре, защото се отделят хормонина щастието. Когато лишаваме себе си от тази малка награда, единственото което постигаме е още по-голяма лична мизерия. И в случая на България, повече национално страдание. Защото нациите и държавите се градят кооперативно.

Това е от мен. Този пост няма политическа насоченост, нито има нещо общо с бездомните кучета, за които всеки си има мнение. Просто споделям прозренията си за човешката природа. В крайна сметка, всеки от нас ще поживее някакви години на земята, пък ще си отиде. Това което ще има смисъл е единствено, каква диря е оставил в живота на другите, и колко е успял да усъвършенства и издигне духа си. Така че от време на време е хубаво и за тези неща да се мисли.

Добър подход към темата си намерила Жани. Въпреки, че и двете теми заслужават внимание. Защото тъкмо в тях се оглежда народопсихологията ни. Продължавай в същия дух, сърцато момиче!