Вчера смятах да пиша един особено гневен пост. Причината беше следната препечатка от гръцки вестник Симера.  Става въпрос за това колко точно бедни са българите. Знам, че много хора живеят с блажената заблуда, че всъщност ние не сме толкова зле, че целият свят е зле, а ние сме някакъв остров насред бурята. Е, като човек, който пътува сравнително често извън граница, мога да потвърдя категорично, че ние сме много ама много зле. Бедни сме не само финансово, а и духовно. Липсва ни хъс, липсва ни инат, с който да успеем въпреки всичко. Липсва ни желанието да се борим, за да победим. Останало е само желанието да се борим, за да оцелеем. Тъжно, но факт.
Вчерашният ми пост, обаче, пропадна. Затова ще се откажа да поучавам или обяснявам какви мизерници сме. Който не го вярва, да отиде, да види как живеят другите хора, другите европейци, и тогава сам да си извади изводите. Днешният пост ще носи надежда.
Преди няколко дена, попаднах на една забележителна медитация. Ако не си падате по подобни забавления, прочетете до края. Няма да ви вкарвам в източен мистицизъм, а в нещо много ама МНОГО по-просто и важно. 
Целта на тази медитация е, когато поглеждаме някой в очите, случайно или "по необходимост", да отделяме по една кратка секунда, да се усмихнем вътрешно на този човек и да го поздравим на ум. Звучи смешно, звучи глупаво, но замисляли ли сте се кой е най-големият проблем в България. Не са дупките по улиците, не са бездомните кучета, не са различните етноси. Българите винаги са се славели като топъл, гостоприемен народ. Някой от нас да може с чисто сърце да се нарече топъл или гостоприемен? Аз не. А наблюденията ми показват, че не съм изолиран случай. Хората вече не се обичат, не се усмихват един на друг, не се изслушват. И то не защото времената са сложни. Идете в Южна Америка, там времената са в ПЪТИ по-сложни. И въпреки това, хората са усмихнати, излъчват ведрост...
Освен това за българите от едно време се знае и че са били страстни. Още от времето на тракийците сме по-скоро бесни, отколкото пресметливи. Е, да виждате наоколо страстни хора? Или дори бесни? Няма бяс, няма огън, има само примирение и студен гняв. Има безкрайна обида в очите на всички. Безкрайно разочарование.
Дори и да не се чуствате точно така точно в момента, помислете си за моменти, в които сте били спирани на улицата. В първия момент, преди да чуете въпроса, какво изпитахте - желание да помогнете или безпокойство и раздразнителност? Знам че едно време хубавите момичета са срещали хубави момчета по улиците и са сядали в кафета с тях. Колко чество ви се е случвало да видите как някой мъж/момче заговаря момиче/жена и последната не се чуства застрашена. Нашият свят толкова се е извратил, че всички ни е страх от всичко, осъзнато или не, всички мразим всичко. Всички сме убедени, че другият греши, че ние сме единствено правите, защото единствено ние сме изживели това което сме изживели. Всички мислим, че ако признаем правотата на другия, това ще направи нас самите по-малко прави. Това не е точно така, но това е друга тема. Това е и причината хората толкова да се радват на тъпотиите на ББ - той е тарикат. Той е толкова убеден в правотата си, че не му пука за чуждото мнение, той е свободен от него. А всички ние искаме да сме свободни. Но не си го позволяваме.
И тук идва тази малка, проста медитация. Това упражнение по толерантност. Не се иска от никой да бъде добър с другия. А само за един единствен миг, да се спре, и мислено да признае правото на другия да съществува. Да бъде различен. Да бъде човек.
Защо това е важно? Защото нашата демокрация така и не изкласи. Останахме си завинаги бивша соц-държава. Почитателите на една партия с фанатична вярност я защитават, без значение дали точно в този момент, тя прави това, което те искат от нея. Почитателите на един отбор са готови да смелят всеки който се опита да им противоречи. Почитателите на една музика като по команда обявяват почитателите на вражески стил за не-човеци. Жителите на един град с лекота демонизират жителите на друг или пришълците в собствения. Списъкът може да продължи до безкрай. Превърнали сме се във ФАНАТИЦИ по неволя. А фанатизмът никога не е за добро, освен в много много крайни случаи. Само дето родните фанатици не обръщат гнева си към хората, които са отговорни за тежкия ни живот. Не, те го обръщат към всички други, но не и към виновниците. Щото така е по-лесно. 
Няма да уча никой как да живее. Просто ви предлагам прост експеримент. Опитайте. Започнете от семейството или приятелите си. Погледнете ги в очите и признайте тяхното право да съществуват. На ум. Без да се издавате. Без нищо повече. Просто им се усмихнете, защото те също като вас се опитват да оцелеят и да бъдат себе си. Дайте им шанс точно за една секунда. И после го направете с друг човек. После го направете с цяла група. Просто така, за следствения експеримент. Може пък нещо да се получи. 
Това е моят кратък пост, за една малка надежда за България. Малка, но все пак е криза. Трудно е да бъдеш човек през цялото време. Затова си позволете само секунда, от време на време. От човек на човек. И може би, ако всички ние престанем да се мразим по между си, ще успеем да намерим силите да изгоним развалата от България. И да повторим балканското чудо от след Освобождението. Може би ей така, на шега, ще събудим юнака в нас и ще намерим страстта, без която живота е сив, безмислен и тежък. А ако всички станем по-цветни, България току-виж светне. :) 

Много сте права!Това което казвате, би могло да е и моето послание.
Хора- БЪДЕТЕ ДОБРОНАМЕРЕНИ!Само толкова!
Вашата така наречена медитация ми е позната.Мисля обаче ,че хората реагират на нея различно в зависимост от духовното си ниво.Този обаче ,който изпраща посланието неизменно се чувства по-добре и се зарежда с енергия.

Ами аз не смея да искам от хората да са добронамерени, защото животът в България определено не предразполагам към добронамереност. Даже сега като чета поста си, и ми се струва сладникав. А не беше това целта.
Не вярвам в това как всички трябва да сме добри и да се обичаме. Това е твърде абстрактно. Но вярвам, че можем да се уважаваме. Като човешки същества, като братя по участ. Защото всички сме затънали в личните си проблеми, всички се борим с нещо, всички страдаме от нещо. Усмихвайки се мислено и поздравявайки другарчето, просто признаваме неговото право да съществува и да не бъде съвършен (или такъв какъвто на нас ни се иска).
Не мога да търся коренът на омерзението и обидата и разочарованието и умората, които се усещат в 90% от хората по улиците. Но ако човек си намери причина да се усмихва, дори и за по 1 секунда, дори и на ум, това може би ще отмие малко негативните емоции.
А както беше показало едно изследване, което четох, късметът е правопропорционален на емоционалното ни състояние в момента. Ако си сдухан, нищо не върви. Ако си зареден с желание и воля, всичко ти се получава.